Warning: Declaration of Taxonomy_Drill_Down_Widget::init($file) should be compatible with scbWidget::init($class, $file = '', $base = '') in /home/komentir/public_html/wp-content/plugins/query-multiple-taxonomies/widget.php on line 247
Иконописният канон | За иконите

Иконописният канон


Warning: Use of undefined constant fb_layout - assumed 'fb_layout' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/komentir/public_html/wp-content/plugins/flexo-facebook-manager/flexo-facebook-manager.php on line 386

Иконописният канонВ Православната църква съществува понятието „канон“. При иконописта се спазва определен канон и правила. Създател на теорията на свещения образ е Йоан Дамаскин, положил началото на канонизацията на иконописта.

Като всяко изкуство и иконописта има свои изразни средства, съобразени с идеите, които иска да внуши: опростена светлосянка, художествена деформация (издължени пропорции на фигурите и лицата, нереално големи очи и малки устни), разномащабност във фигурите, обратна перспектива и други. Целта е да се внуши за един нереален духовен мир, различен от земния. Освен особеностите, които са характерни за отделните живописни разновидности като темпера, енкаустика и други, се спазват и някои предписания, които не са обусловени от технологията на живописта. Като например това, че първо се прави позлатата след това така нареченото „долично“ изображение на пейзажи, облеклото на изобразяваните светци и най-накрая е изписването на лицата на светците.Добавянето на обков има формален характер и според много богослови е доказателство за разбирането за икона и въпреки това съществуват обкови с високо-художествени качества.

Византийският иконописен канон е строго регламентиран. Материалът, върху който се изписва иконата най-често е дърво, като във Византия се е използвало кипарисово дърво, а в Русия – чам или липова дървесина, също може да се рисува и върху платно като се нанася слой бял шлифован грунд от гипс и тебешир (през 13-14 век често го покривали с фин лист злато), след това се нанасят контурите на рисунката и цветния слой. Върху рисувания слой се нанася защитен (укрепващ слой) – безир или лак. Рамката на иконата се изработва от дърво, злато, сребро, понякога се украсява със скъпоценни камъни. Още от Античността съзнателно се нарушават пропорциите на човешкото тяло. Фигурите се устремяват нагоре, стават по-високи, по-тънки, раменете се стесняват, палците на ръцете и ноктите се удължават. Всичко освен лицата и ръцете се скрива под гънките на облеклото. Овалът на лицата се удължава, челото се  рисува високо, носът и устата – малки (носът – с гърбица), очите – големи, бадемовидни. Погледът на светеца е строг и отнесен, гледа покрай зрителя или през него. Външността и позата на всички светци и дрехата, с която се изобразяват, както и позите са строго определени. Например апостол Йоан Златоуст се изобразява рус, с къса брада, а Свети Василий тъмнокос, с дълга, заострена брада. Не е желателно придаването на какъвто и да е обем, за да не привлича вниманието към телесната същност. Фигурите стават двуизмерни. Със същата цел широко се използва сухата и строга темпера. Плоските фигури не са уместни на фона на пейзаж или архитектура, които предполагат перспектива и обем. В идеалния случай пейзажът изчезва и отстъпва място на фон, а празното пространство се запълва с надписи, например името на светеца или думи от божественото Писание. Линейната перспектива на античността се изгубва. Мястото й се заема от така наречената „обратна“ перспектива (когато линиите се срещат не зад картината, в дълбочина, а пред нея, като че ли в очите на зрителя).

Художникът рисува не самия предмет, а идеята за него. Например един храм с пет купола се изобразява така, че всичките куполи се виждат в една линия, но в реалността два купола биха се закрили от другите. Предметът в иконата се открива пред човека изцяло, такъв, какъвто той е достъпен за Божественото око.

Фонът на иконата символизира една или друга божествена същност, например, златното е Божествената светлина, бялото е чистотата на Христос и сиянието на Неговата Божествена слава, зеленото е младост и бодрост, червеното – знак за императорски сан, а също така цветът на кръвта на Христос и на мъчениците.

Същото се отнася и за облеклата и техните цветове: покривалото на Богородица се рисува вишневочервено (понякога синьо или лилаво), роклята на Божията майка – синя. При Христос, обратно – наметката е синя, а хитонът (ризата)- вишнева. Тъй като фонът е равномерен, дори минимално допустимата обемност на фигурите не може да хвърли сянка. За да се изобрази изпъкнала точка на изображението се рисува по-светла (например най-светли са носа и скулите).

Съществуват и някои нетрадиционни материали, върху които се изписва иконата. Като например в Румъния съществува техника на рисуване на икони върху стъкло, а в България през 10 век са изработвани керамични икони.

Един от най често срещаните персонажи в българската иконопис е Свети Иван Рилски.

Идеята и създаването на иконата принадлежат на иконографа, докато канона и преданието са израз на опита на съборната Църква. В така наречената религиозна живопис художникът изразява своя собствен възглед за света и живота, но “колкото и този начин на самоизразяване да е каноничен за обикновеното художествено творчество, той няма място в богослужението на Църквата.”